„Едва ли е съвпадение, че никой език на Земята никога не е родил израза „красив като летище“.
Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. ...
Те (Архитектите) са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали — навсякъде, където е възможно — да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.”[Както започва Дъглас Адамс книгата си „Дългият мрачен следобеден чай за душата”]
Гарите днес са често скучни, опасни и грозни места. Може би следват развитието на железниците, които са изоставени в последните 20тина години в някои страни. В други са във възход. Там хората често използват този транспорт, той е бърз и обновен, а гарите често са средище на градски живот.
Защо започвам тази тема? Дядо ми беше началник на гара Пловдив до деня (една седмица преди раждането ми), когато на път за лекции в Хисаря влакът отрязва крака му. Това не го спря. Слагаше си протезата и заминаваше всяка сутрин – на гости на познати, братовчеди и познати на познати. На 3 години знаех всички спирки с разписанието (не само гарите) по линията Пловдив – София, защото той ме развеждаше поне веднъж седмично до наште и обратно. Обикаляхме из цяла България с него. Човекът не можеше да слезе от влака, каквото и да става, много го зареждаше движението. Това е извън темата, но сега се сетих как из пътя ме учеше на немски думи и песнички: „Ich Fahre nach Assenovgrad und Wer kommt Mich? Die Katze mit Dem Langhem Schwanz… ”
Темата е за гарите, всъщност. Само исках с дългия увод да споделя колко обичам гарите от дете. За баба ми и дядо ми, докато наште обикаляха света, те бяха месторабота и начин на живот – железниците бяха икона, собствен свят. Няма да коментирам проблемите на БДЖ. Въпросът, на който все пак ще се върна, са гарите.
Те могат да са много красиви. Има една книга на Павел Вежинов, „Синият камък”, където описва гарата на Бургас преди 2та световна война и оттам започва всичко. Иска ми се да приемам летищата и гарите като място, където много неща започват и се случват. Те са, както и да ги погледнем, началото и краят на едно пътешествие. Дори и да е поредното.
За много от нас (може би основно за тези, които са над 30 днес), гарите са символ на загуба или събиране.
автор: Богдан Дичев
Чакалнята на гарата, закъсал съм с цигарите
минутите оказват съпротива
Картинката е старата - два куфара, китарата
Завръщам се, а всъщност си отивам
...
Получи се дълго. Ще продължа утре.
